сряда, 8 юни 2011 г.

Културата като история

Култура и история – две думи, които винаги вървят ръка за ръка.

Ако трябва да определим мястото на културата в развитието на световната история можем да кажем, че става дума за едновременни и взаимнодопълващи се процеси. Не можем да омаловажим основната роля на културата на тези преди нас.  Защото времето, което ние познаваме, е времето в което живеем. Това означава да отречем напълно съществуването на нашата култура, на нашите ценности и идеали. Ако затворим очите си за постигнатото преди нас, не можем да си позволим да говорим за това, което ние сме направили и развили. Защото без моделът, който ни е оставен, без да видим грешките направени преди нас, без да почерпим от положителния опит, ние не бихме успели да оценим нито техническите достижения на нашето време, нито да твърдим, че уважаваме различните хора, с техните разбирания и вярвания. Културата, развивала се хиляди години е част и от нашия живот, а не само безкраен текст. Трябва да съхраним и доразвием символите, да ги приспособим към процесите от нашия живот и да ги предадем в подходящ и разбираем вид на тези, които ще дойдат след нас.
Ако през XIX век разсъжденията за цивилизацията и културата са подчинени на еволюционния възглед за съдбата на човечеството и под негово влияние имат до известна степен антропологичен и етнографски оттенък, началото на XX век бележи навлизането на спора в полето на професионалната история. Главната заслуга за това принадлежи на Освалд Шпенглер и неговия “Залезът на Европа”.
Шпенглер поставя и въпроса за културата и цивилизацията. Според него всяка култура има своята цивилизация. Той отбелязва, че за първи път тези две думи, обозначавали до сега смътно различие от етичен характер, се разбират тук в периодичен смисъл като израз на строга и необходима органична последователност. Цивилизацията е неизбежната съдба на културата… Цивилизацията по своята същност е най-крайното и най-неестествено състояние, до което достига по-висшият вид хора. Тя е завършек, тя следва ставането като станало, живота като смърт, развитието като вцепеняване, селото и духовното детство … като умствена старост и каменен, вкаменяващ световен град”.
Цивилизацията е последният етап в развитието на всяка култура, който идва да отбележи окончателното изчерпване на нейните продуктивни сили и настъпващата неизбежна смърт. По този начин цивилизацията се превръща във видово понятие на културата, тя представлява само етап, който следва детството, юношеството и младостта и зрелостта на културата.
Характерна черта на теорията за културата на Шпенглер е не само множествеността на културите, но и тяхната съдбовна затвореност. По силата на типологичната разлика в прасимволите, всички култури са недосегаеми една за друга. Те могат да съществуват синхронно или диахронно, но и в двата случая общуването между тях е невъзможно. Контактът между културите се усложнява още повече, когато става дума за съприкосновение между формации, намиращи се на различни етапи от своето развитие.
Крайният детерминизъм на Шпенглер, както и неговата концепция за невъзможността от общуване между културите, намират своя опонент в лицето на английския историк Арнолд Тойнби (1889 - 1975). Ранният Тойнби се намира под влиянието на Шпенглер най-вече за множествеността на цивилизациите. За него обаче тези цивилизации не само могат да общуват помежду си, но се намират в постоянен процес на контакти и взаимно обогатяване.
За разлика от Шпенглер Тойнби не намира за нужно да отделя смисъла на термина цивилизация от този на термина култура. Чужд му е и историческият детерминизъм на немския философ. Цивилизациите наистина се раждат и умират, ала едва ли може да се говори за строго определен отрязък на техния жизнен път. Нова култура може да възникне само в резултат на предизвикателство, което може да има естествен или човешки характер.

сряда, 1 юни 2011 г.

Музиката е комуникация

Не един път сме чували фразата „Музиката е универсален език за комуникация”.
Но тя е и нещо повече. Музиката е комуникация, но тя е и манталитет, и култура, и всичко положително, което може да се извлече от нея. Тя е добър приятел, чрез който изразяваме много от себе си.
Това е част от света, което ни кара да се чувстваме особено, което е станало или може би винаги е било, част от нас. Това ни помага да откриваме света и да му се наслаждаваме, а и пази, поддържа чувствата ни живи.
Цялостният и обстоен преглед на определенията, които се дават за музиката, я свързват с културата, изкуството, определят е като средство за изразяване чрез звук. Но най – важното й значение се определя от това как тя е възприемана от слушателите.
Тази връзка подсказва, че няма и не може да има музика и музикална проява без присъствието на комуникацията в нея. Тя е част от самия механизъм на музиката и от динамиката на нейното развитие.
Музиката е процес на интеграция, който се осъществява въз основа на редица принципи. Музиката присъства като вътрешно сцепление във всички взаимодействия, без обаче да изчерпва тяхното съдържание и същност, защото в тях намира израз и различното положение на хората в обществото, техния нееднакъв социален статус, авторитет, социални роли, професионална дейност и т. н. Музиката е резултат от съвместните действия на индивидите, а тя от своя страна изменя самите хора, като придава качествена специфика на техните действия.
Звукът в музиката е извън времето, той е в нас, той е навсякъде в пространството. Звукът е тук и сега. Той е комуникация. Човешкият индивид е трептяща струна, която се интерферира с други трептения: така общува чрез звука. Звукът е градивна частица от музиката - най-универсалното средство за комуникация.
Човекът по принцип е творческо създание, той се осъществява в процеса на съзиданието. В съвместната си работа, той комуникира с други човешки същества и изгражда уникални взаимоотношения.
Тогава идва внушението, че всяко творчество, всяко съзидание съдържа в себе си хармония, музика, звукова извисеност.
Музиката поначало е вид общуване. Като такава, тя намира най-разнообразни начини да изпълнява тази си роля. Системата от ценности, внушавани от музиката, се отличават съществено от ценностите на традиционната култура.
Музикалните изяви на естрадното изкуство наистина се различават от музикалните ценности, оставени ни от музикалния романтизъм или музикалната класика. Но в съзнанието и вкусовете на съвременника те съществуват едновременно и не се изключват взаимно.
Всъщност дали слушаме всякаква музика, дали си слагаме никакви стилови ограничения или пък обожаваме фламенкото, тангото, класическите музиканти, поп фолкът или защо не дори чалгата, тава разграничаване на музиката във форми и стил няма значение. Важно е посланието, ключова е личността, енергията, която дава една музика, един певец на сцената... Хем е различно, хем е същото, защото най -  приятното е да се връщаш към любимата си музика, да виждаш вълнението и любовта, която тя ти дава, всичко което музиканта дава за публиката си и без да я дели по националност, възраст, пол, вероизповедание...
Всеки си има път в своите музикални предпочитания, който трябва да намери и да следва, да обича тази музика с цялата и цветност, разнообразие, чувства, който възпитава, границите, които размива...
Харесваме я заради едновременното спокойствие, сигурност и нестихващ живот, които ни дава. Харесваме я заради движението от безкрайното, извън времето пространство на духа, на чистата, безконфликтна звукова комуникация.
Вече не малко е говорено за ролята на музиката като матрица, формираща модата, маниера на поведение и привичките. Важно е да се отбележи, че в споменатите ценности, предлагани от музиката, се заключава двоен смисъл: първо, това са звуци, които може да се възпроизведат; второ,тези звуци, притежавайки ценност сами по себе си, служат също като средства за достигане на други ценности ,т.е. на някакви “ цели “, “ норми “,” идеали “.
И накрая: ценностите на музиката така или иначе са свързани с живота, с поведението на човека в обществото, с реалната действителност, т.е. въпреки земният им характер, те могат да бъдат наречени божествени.

вторник, 31 май 2011 г.

Ето и нещо, което знаем, че ще ви хареса

http://www.youtube.com/watch?v=RDBpJOIuQ30&feature=share
Keep Smiling


Колко му струва на човек да бъде ведър? Дали това не е основното нещо, което трябва да ни ръководи, за да бъдем успешни и пълноценни хора? Всичко това са само риторични въпроси, но никой от нас не се сеща за тях в ежедневието си.


          Keep Smiling – това е мотото на някои народи по света и именно то ги прави толкова просперирали. Усмивката е тази, която им дава сили да продължат, когато е трудно или дори невъзможно. Тя е тази, която дава криле, която насърчава мечтите и тяхното реализиране. Усмивката, подарена от някой случаен минувач на улицата е именно тази, която би могла да оправи настроението ти. Толкова ли е трудно човек да се усмихне на съседа си рано сутрин? Не разбираме ли, че усмивката е евтин начин да смениш външния си вид?

           Какво ни отличава нас като народ? Като изключим историческите факти остава нещо очевидно – външният ни вид. Едно от ключовите неща е усмивката. Американците се събуждат рано сутрин и я слагат на лицето си. Това ги кара да се чувстват добре през деня и също така топли душата на хората около тях. Някой ще каже „Тяхната усмивка е престорена. За какво ни е щом не е искренна?” Добре, нека е изкуствена, но ако това е нещото, което ще ни накара да се чувстваме по-добре и да възприемаме по-лесно света – защо не? Кому е нужно да сме все намусени за нещо, да виждаме лошото в хората около нас и да си мислим как ние сме перфектни? Няма смисъл постоянно да бъдем черногледи и да развиваме теории как целият свят е против нас. Всичко това може да бъде променено и то като се започне с една проста усмивка. С едни малък изблик на радост и показване на света колко сме щастливи.


Нашумялата в последно време теория на „тайната” твърди, че човек привлича към себе си такива емоции и преживявания за каквито си мисли. Т.е. ако ние постоянно си повтаряме колко е зле нашата държава, как тя е виновна за нещастието ни, колко много проблеми имаме и т.н., то нищо хубаво няма да ни се случи, а тъкмо обратното. Колкото и конспиративна да звучи тази теория може би има нещо вярно в нея и нищо не ни коства да опитаме, но отново подхождаме с типичния скептицизъм. Не се замисляме дори за миг, че в това тъмно ежедневие със сигурност има нещо красиво, което си заслужава усмивката. Затова аз бих посъветвала „Усмихни се! Дори да не се чувстваш добре – направи го! Ако не оправиш своето настроение ще помогнеш на някой друг, а след това някой ще направи това и за теб!” Понякога можеш да кажеш много повече с една усмивка, отколкото с която и да е дума. Защото усмивката е начин на общуване. Тя е въпрос на обща култура, която явно ние нямаме.
 J
Мария Янчева