Музиката е комуникация

Не един път сме чували фразата „Музиката е универсален език за комуникация”.

Но тя е и нещо повече. Музиката е комуникация, но тя е и манталитет, и култура, и всичко положително, което може да се извлече от нея. Тя е добър приятел, чрез който изразяваме много от себе си.

Това е част от света, което ни кара да се чувстваме особено, което е станало или може би винаги е било, част от нас. Това ни помага да откриваме света и да му се наслаждаваме, а и пази, поддържа чувствата ни живи.

Цялостният и обстоен преглед на определенията, които се дават за музиката, я свързват с културата, изкуството, определят е като средство за изразяване чрез звук. Но най – важното й значение се определя от това как тя е възприемана от слушателите.

Тази връзка подсказва, че няма и не може да има музика и музикална проява без присъствието на комуникацията в нея. Тя е част от самия механизъм на музиката и от динамиката на нейното развитие.

Музиката е процес на интеграция, който се осъществява въз основа на редица принципи. Музиката присъства като вътрешно сцепление във всички взаимодействия, без обаче да изчерпва тяхното съдържание и същност, защото в тях намира израз и различното положение на хората в обществото, техния нееднакъв социален статус, авторитет, социални роли, професионална дейност и т. н. Музиката е резултат от съвместните действия на индивидите, а тя от своя страна изменя самите хора, като придава качествена специфика на техните действия.

Звукът в музиката е извън времето, той е в нас, той е навсякъде в пространството. Звукът е тук и сега. Той е комуникация. Човешкият индивид е трептяща струна, която се интерферира с други трептения: така общува чрез звука. Звукът е градивна частица от музиката - най-универсалното средство за комуникация.

Човекът по принцип е творческо създание, той се осъществява в процеса на съзиданието. В съвместната си работа, той комуникира с други човешки същества и изгражда уникални взаимоотношения.

Тогава идва внушението, че всяко творчество, всяко съзидание съдържа в себе си хармония, музика, звукова извисеност.

Музиката поначало е вид общуване. Като такава, тя намира най-разнообразни начини да изпълнява тази си роля. Системата от ценности, внушавани от музиката, се отличават съществено от ценностите на традиционната култура.

Музикалните изяви на естрадното изкуство наистина се различават от музикалните ценности, оставени ни от музикалния романтизъм или музикалната класика. Но в съзнанието и вкусовете на съвременника те съществуват едновременно и не се изключват взаимно.

Всъщност дали слушаме всякаква музика, дали си слагаме никакви стилови ограничения или пък обожаваме фламенкото, тангото, класическите музиканти, поп фолкът или защо не дори чалгата, тава разграничаване на музиката във форми и стил няма значение. Важно е посланието, ключова е личността, енергията, която дава една музика, един певец на сцената... Хем е различно, хем е същото, защото най -  приятното е да се връщаш към любимата си музика, да виждаш вълнението и любовта, която тя ти дава, всичко което музиканта дава за публиката си и без да я дели по националност, възраст, пол, вероизповедание...

Всеки си има път в своите музикални предпочитания, който трябва да намери и да следва, да обича тази музика с цялата и цветност, разнообразие, чувства, който възпитава, границите, които размива...

Харесваме я заради едновременното спокойствие, сигурност и нестихващ живот, които ни дава. Харесваме я заради движението от безкрайното, извън времето пространство на духа, на чистата, безконфликтна звукова комуникация.

Вече не малко е говорено за ролята на музиката като матрица, формираща модата, маниера на поведение и привичките. Важно е да се отбележи, че в споменатите ценности, предлагани от музиката, се заключава двоен смисъл: първо, това са звуци, които може да се възпроизведат; второ,тези звуци, притежавайки ценност сами по себе си, служат също като средства за достигане на други ценности ,т.е. на някакви “ цели “, “ норми “,” идеали “.

И накрая: ценностите на музиката така или иначе са свързани с живота, с поведението на човека в обществото, с реалната действителност, т.е. въпреки земният им характер, те могат да бъдат наречени божествени.