Култура и история – две думи, които винаги вървят ръка за ръка.
Ако трябва да определим мястото на културата в развитието на световната история можем да кажем, че става дума за едновременни и взаимнодопълващи се процеси. Не можем да омаловажим основната роля на културата на тези преди нас. Защото времето, което ние познаваме, е времето в което живеем. Това означава да отречем напълно съществуването на нашата култура, на нашите ценности и идеали. Ако затворим очите си за постигнатото преди нас, не можем да си позволим да говорим за това, което ние сме направили и развили. Защото без моделът, който ни е оставен, без да видим грешките направени преди нас, без да почерпим от положителния опит, ние не бихме успели да оценим нито техническите достижения на нашето време, нито да твърдим, че уважаваме различните хора, с техните разбирания и вярвания. Културата, развивала се хиляди години е част и от нашия живот, а не само безкраен текст. Трябва да съхраним и доразвием символите, да ги приспособим към процесите от нашия живот и да ги предадем в подходящ и разбираем вид на тези, които ще дойдат след нас.
Ако през XIX век разсъжденията за цивилизацията и културата са подчинени на еволюционния възглед за съдбата на човечеството и под негово влияние имат до известна степен антропологичен и етнографски оттенък, началото на XX век бележи навлизането на спора в полето на професионалната история. Главната заслуга за това принадлежи на Освалд Шпенглер и неговия “Залезът на Европа”.
Шпенглер поставя и въпроса за културата и цивилизацията. Според него всяка култура има своята цивилизация. Той отбелязва, че „за първи път тези две думи, обозначавали до сега смътно различие от етичен характер, се разбират тук в периодичен смисъл като израз на строга и необходима органична последователност. Цивилизацията е неизбежната съдба на културата… Цивилизацията по своята същност е най-крайното и най-неестествено състояние, до което достига по-висшият вид хора. Тя е завършек, тя следва ставането като станало, живота като смърт, развитието като вцепеняване, селото и духовното детство … като умствена старост и каменен, вкаменяващ световен град”.
Цивилизацията е последният етап в развитието на всяка култура, който идва да отбележи окончателното изчерпване на нейните продуктивни сили и настъпващата неизбежна смърт. По този начин цивилизацията се превръща във видово понятие на културата, тя представлява само етап, който следва детството, юношеството и младостта и зрелостта на културата.
Характерна черта на теорията за културата на Шпенглер е не само множествеността на културите, но и тяхната съдбовна затвореност. По силата на типологичната разлика в прасимволите, всички култури са недосегаеми една за друга. Те могат да съществуват синхронно или диахронно, но и в двата случая общуването между тях е невъзможно. Контактът между културите се усложнява още повече, когато става дума за съприкосновение между формации, намиращи се на различни етапи от своето развитие.
Крайният детерминизъм на Шпенглер, както и неговата концепция за невъзможността от общуване между културите, намират своя опонент в лицето на английския историк Арнолд Тойнби (1889 - 1975). Ранният Тойнби се намира под влиянието на Шпенглер най-вече за множествеността на цивилизациите. За него обаче тези цивилизации не само могат да общуват помежду си, но се намират в постоянен процес на контакти и взаимно обогатяване.
За разлика от Шпенглер Тойнби не намира за нужно да отделя смисъла на термина цивилизация от този на термина култура. Чужд му е и историческият детерминизъм на немския философ. Цивилизациите наистина се раждат и умират, ала едва ли може да се говори за строго определен отрязък на техния жизнен път. Нова култура може да възникне само в резултат на предизвикателство, което може да има естествен или човешки характер.
Няма коментари:
Публикуване на коментар